Истината е безсмъртна. И като безсмъртна – истината може да чака.

Истината е безсмъртна.

И като безсмъртна – истината може да чака.

Рано или късно тя се постанова, и не може да не се наложи, тъй като тя е закон на живота и закон на историята, и тъй като всичко, което вирее и желае да вирее, в нея и посредством нея вирее.

Истината се постанова. Но тя се постанова по два метода, или по-вярно, на два типа хора: или на хора разбрани, на хора рационални, и тогава нейното появление не предизвиква никакви състресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на унищожителен мълниеносен удар.

В България тъгата, неволята, тежестта са постоянно били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето владичество.

Такава е ориста на духовно безоките нации.

В културна страна законът е синтез на рационални воли и на просветени съвести. Културна страна е оная, гдето законът се усъвършенства посредством унапредването на хората.

Обществените закони биват отсвет от законите на живота; каквото ни учи опитността за изискванията на благополучен процес у човешкото създание - ние го слагаме в общите си уреждания.

И най-важната поука, която ни дава историята на предишното, е, че нов ред и възобновен дух са работи неразделни, че те са едно и също нещо, че изобщо човешките дейности не могат да бъдат друго нещо с изключение на конкретизирано духосложение.

Иначе казано, същинският публичен напредък е въпрос за превъзпитание; пътят на напредъка е път, който отива от нов човешки вид към нов вид на общество, от пресъздаване вътрешно към пресъздаване външно.

Публичният живот на българите почива - от четиридесет и шест години насам - на едно неразбирателство, на едно идейно усложнение, на едно недомислие, което се зове политическа независимост.

Политическата независимост, дума Elme Caro, е рожба на моралната независимост ( E. Caro. L’idée de Dieu et ses critiques).

Същото изказване намираме и у Е. Renan: свободен живот има единствено там, гдето има непокварени съвести (Ern. Renan. L’avenir de la science).

Иначе казано, човек, заседнал в пороци, не може да бъде свободен човек.

За да може да живее човек свободно, би трябвало да обезпетни своята душeвност - да прогони от своя вътрешен живот всяко увлечение към всемирски тържества и скотски наслаждения.

Първият етап на всяко опълчаване към независимост е освобождение самичък от себе си, победа над себе си, празненство над себе си, самозавладяване.

Поквареният човек се пробва от време на време да играе роля на свободен човек, само че на вятъра!

Той вреди на себе си, тъй като порокът е мощ разрушителна, тъй като неприятната пристрастеност отива срещу законите на живота.

Той вреди и на хората, тъй като - робувайки на зли инстинкти - той насажда и в близост си правила на робуване. Човек не може да даде на ближните си също така що има - та поквареният не може да разнася и раздава с изключение на безнравственост.

За да охарактеризират обществения живот на новите българи, нашите дейци са навикнали да думат, безразлично, ту освобождението на България, ту свободата на България.

Свобода е друго – и друго е избавление.

Свободата, както рекох, е събитие из вътрешния живот. Истинската независимост почнува безусловно с морално възобновление.

Освобождението е събитие из външния живот. То е нещо материално.

Свободата се добива посредством вековни старания за превъзпитание.

Освобождението може да бъде плод на едно щастливо военно деяние - и да пристигна в един ден.

Българинът не е свободен: българинът е единствено освободен. Жално е, че тази истина не е смогнала още да си пробие път в България.

Българските млади политикани имат вяра във всемогъществото на революционерството.

Да, гражданска война у безкултурен народ - несъмнено, ние се показваме погрешно, когато приказваме за гражданска война у безкултурен народ, подобен народ е кадърен да прави единствено сокашки безчиния и метежи - да, гражданска война може да донесе избавление, тоест материална дързост.

Но гражданска война не ражда независимост, тоест духовна дързост.

Когато е въпрос освен за физическа равноправност, само че и за равноправност на духа, не тряба да се не помни в никакъв случай урокът, що ни дава историята на всички европейски нации:

Че най-мъдрият и най-законният бунтовник е Времето.

За да се издигне в светлите небеса на истинното, положителното и хубавото, човешката душа има потребност от повседневно и дългогодишно обработване. Тя е като едно внимателно градинско цвете, което почва да глъхне и да вехне - в случай че не се грижим за него - и най-сетне бива удавено в трева и храсталак. А тълпата - предадена на тежка и непрекъсвана работа, наказана, както дума Библията, да се прехранва с пот на челото си, не е годна за никаква бърза самопросвета, за никакво оживително пречистително самовъздействие. Поради това по пътя на напредъка човечеството надали прави по една стъпка на столетие.

Човек може не дотолкоз, доколкото знае, а дотолкоз, доколкото се простират нравствените сили, които слага в услуга на знанието си. Това, тъй като концепцията не въздействува върху нашето живеяне, когато тя населява единствено в интелекта; с цел да упражни сходно влияние, тя тряба да се тури в услуга на възприятието, да се трансформира в буйно увлечение.

Истински свободен човек е оня, който може всичко над себе си; рабът не може всичко над себе си, тъй като е заробеник нравствен, тъй като слугува на своите неприятни пристрастености.

Може да се потвърди с една математическа акуратност - тоест със статистически данни в ръка, че от четиридесет и шест години насам развратът в България се е усилвал от година на година; че единственият напредък сбъднат у нас е прогресирането на рабската лакомия и хищност, на рабската омраза и мстителност, на рабското себелюбие и самопоклонство.

Из „ Политически и метафизичен размисли ”
Изображение: glasbgmk.eu